Моята агресия

Здравейте, мъже! Благодаря, че се отбихте.

В студентските си години написах едно есе, което ми осигури кратко участие в предаване по Националното радио. Надявам се да провокира у вас мисли за проявяването на здрава, необходима и социално приемлива агресия, от което печелят всички ангажирани в ситуацията:

Агресията е признак на живот, също както и любовта. Агресията присъства, когато раста и се развивам. Тя е едно от основните човешки движения и привилегии. Макар и да е неотменна част от моето същество, я използвам и проявявам рядко по един осъзнат начин, тъй като в ежедневието думата „агресия“ има преобладаващо негативен оттенък. Социалната среда се противопоставя на агресията и това също е своего рода агресия.

Агресията е на първо място активност, която ме съхранява. Без изразходване на здрава агресия, тоест себеутвърждаваща активност и инициатива човек залинява и умира бавно и мъчително. Дори останалите човешки същества ненавиждат нейната противоположност – пасивността.

Агресията е част от мен, част, която обичам и която е важно да притежавам, защото тя ми е присъща така или иначе. Чрез нея аз помагам на себе си. Чрез нея аз също се унищожавам, ако не мога да я превърна в предимство, което държа в ръцете си.

Агресията е противоречива, защото приема много форми. Форми на добродетел, но и апокалиптични форми. С две думи, агресията ме занимава.

Мисля за агресията като за инструмент, с който искам да се науча да боравя. Да знам кога да прибягвам до нея. Да усещам кога имам дълбока потребност от нея. Да осъзная, че се нуждая от продуктивна агресия почти винаги, защото аз съм агресивен по природа, също както и ти.

Агресията е моят помощник докато си пиша домашното. Това е знак за моето желание и претенция да я познавам у хората. Да я познавам, когато наблюдавам – затова изчетох няколко студентски работи на същата тема. Няма обаче израз на агресия в наблюдението. Здрава агресия има само в действието. Стремежът, действието, опитът. За да вървя напред и да остана в мир със себе си, аз съм агресивен.

В дома за деца (от 0 до 4 години), където правих стаж, кипи от първородна агресия. Моника е агресивна, Юлиян е агресивен, Марио е агресивен, Билент е агресивен, Симон също. Симон обаче има проблем с агресията, защото той е автоагресивен. Ако беше възрастен, щяхме да го наречем мазохист. Възпитателките са агресивни, особено Здравкова. Изпълва ме с възхищение до какво съвършенство човек може да бъде господар на собствената си агресия, не мога да кажа нищо повече освен-

„Здрава агресия – само от Здравкова!“

Всички деца наедно с доброволците, детегледачките, медицинските сестри и психолозите я слушаме и се учим.

Веднъж, когато си тръгвах от VII отделение, чух как друга една възпитателка (забравил съм името и) крещи на някое тригодишно дете по време на обяд: „ТИ НЯМА ЛИ ДА СЕ НАУЧИШ НА РЕД?!!“. Защо тази фраза предизвиква безпокойство, макар не един от нас да я е чувал в детството си? Ами, защото това е гадна форма на агресия – викат и садизъм. Гаден, долен, безпомощен садизъм. Бернаскони би казал вторична агресия, производна, явно заучена форма на поведение. Перверзия. Първична, вторична, третична – здрава агресия, садизъм, мазохизъм.

Четейки дневниците на децата, които живеят в дома, аз отново и отново срещам едно изречение: „Иска да бъде лидер, участва във груповите занимания и иска да се налага.“ Възможно ли е половината в група от 15 деца да искат да се налагат и да бъдат лидери? Възможно е. Защото децата са малки и по-скоро се отдават на собствените си пориви да бъдат активни, отколкто на разни възрастни, които със своето непостоянство не успяват да ги убедят да им подражават.

В условията на депривация, тоест изолация и недостатъчно емоционално обгрижване, в които те живеят, физическата агресия е често срещан феномен. И да, Долард, съвесем отчетливо на агресията се дава ход при фрустрация. Фрустрация, когато Билент вземе играчка от Моника, той получава от нея шамар. Фрустрация, когато Юлиян не получава от персонала желаното внимание, той отива при най-близкостоящото дете и го цапва. Фрустрация, когато Симон иска да рисува по-дълго време от предвиденото и тази възможност му се отнеме, започва да си блъска главата в стената и да си скубе косата.

Агресията е сила, която притежава всеки от нас. Сила да бъдеш, която обаче трябва да бъде впрегната като кон, за да бъде направлявана, защото тя е тяга без спирачка. Като всички останали човешки потребности (потребност от агресия, постижения, автономия, противодействие, доминиране, секс… по Мъри), тя е продиктувана от емоции, от физиологични реакции, до които съзнанието няма достъп, над които няма контрол. Както е с всички останали човешки афекти. Човек се ражда с тази сила и е поставен пред предизвикателството да я обуздае. Пред него е само хоризонтът. Такава гледна точка поставя хората по-близо до животните отколкото до боговете и това отрежда на човек една справедлива позиция.

Едно време не е имало проблеми с агресията. Първите полу-хора са живели в родове или племена с ясна йерархия, която рядко е била оспорвана и поставяна под въпрос. Дори и в такива моменти обаче прякото упражняване на власт – физическата агресия (в случая срещу индивиди от същия биологичен вид) – е била възможност да се запазят установени порядки, на които е разчитало първобитното оцеляване (Бернаскони). Не така стоят нещата в съвременното общество. Превърнало в свой принцип за съществуване промяната, съвременното общество, особено нашето българско, е благоприятна почва за изследване на чисто биологично заложената характеристика на човека агресия от социално-психологическа гледна точка.

Живеем в несигурни времена, хората се стрелят по улицата, пенсионери изнемогват, други страдат поради лекарски грешки. Една всеобща несигурност и тревожност е резултата от това положение (следва сваляне на прага за агресивност). Тази непредвидимост нараства и с нея и вътрешното напрежение. В един момент увеличаването на налягането предизвиква отпушването на гняв и враждебност, които са в основата на социално отхвърляната агресия. Като бента, който в един момент е неспособен да задържи количеството вода, която го подпира и рухва.

След контракцията (задържаната физиологична възбуда изморява на първо място тялото) имам нужда от отпускане. Това е принципът, който разрешава на човек да живее в хармония със себе си по отношение на собствената му агресия. Фройд и Лоренц са били прави. Както и всички останали загатнали връзка между нивотото на физиологична възбуда и агресивната реакция. За Петер Марлер агресията е вродена реакция на смущаващи стимули от околната среда. Дразнещи стимули като предизвикателната и отклоняващата се от нормата външност (походка, окраска) на съперник например, заплаха или нападение също могат да предизвикат агресивно поведение.

Миналия ден бях свидетел на интересна случка. В автобус 305, който пътуваше към Централна гара, имаше проверка за билети. Двама контрольори на средна възраст се скараха с пътник, който обяви, че явно не е натиснал перфоратора правилно и затова билетът му е непродупчен. Той отказа да плати глоба или каквото и да било и продължаваше да спори с тях. От дума на дума тримата започнаха да си викат, а после да се бутат и за малко да стане меле, тъй като се намесиха и други хора. Агресията в градския транспорт е в чист вид. Агресия от страна на контрольорите, защото някой не признава длъжността им и работата им. От страна на пътника, понеже е ощетен и в последствие нападнат. Ще спомена още, че по време на разгорещания спор нередовният пътник беше пратен на няколко пъти да си „ходи в Перник“, което се явява причисляването му към чужда група и своебразно засилване и оправдание на собствените агресивни дейстия чрез разграничаване и отчуждаване.

Агресията между различните групи също работи на основата на определени механизми. Oписани са четири основни признака: противопоставяне на представата за собствената личност и за „чуждия“; създаване на стереотип за представата за „чуждото“ (непознатото) с отрицателна оценъчна тенденция; фиксиране на представата за „чуждия“ върху външни отличителни белези, напр. език (тук диалект), цвят на кожата; актуализиране на омразата към чужденци при несигурност или ситуация на конкуренция. В този случай се говори за ксенофобия (в старогръцкия език тази дума въобще не съществува за разлика от „филоксения“ – гостоприемство. Значението на думата се установява едва във връзка с дискусията за чужденците във Федерална Република Германия и печели внимание в следствие на отнасянето и към това социално явление). Съществена причина за увеличаващото се отчуждение е следствие от приспособяването на човек към изискванията и суетата на модерния пазар и консуматорското общество, предоставящи трудности при изграждането на индивидуалната идентичност.

В природата съществува и друг интересен феномен, при който при животни със изразена социална структура уединяването на някое животно може да предизвика агресивни действия към него, макар и да не води директно до агресия. В социален контекст – също както и при хората – единакът се счита за зъл дори когато не прави зло никому. Известно е, че при определени условия отказването на общуване може да бъде много по-нараняващо, отколкото агресивно поведение в обичайния смисъл. От тук могат да бъдат изведени и феномени на човешкото взаимодействие в групи. Когато баби гледат внучетата си, избират други хора, живеещи сами и които не познават, за да плашат децата. С агресията принципно е тясно свързана проекцията на неприемливи враждебни импулси. Същото символизира и старият еврейски обичай “козел опущение”, при който веднъж годишно всичките грехове на общността биват прехвърлени на един козел по време на ритуал за жертвоприношение. Животното бива прогонено и така всички се пречистват. В малки групи при висока тревожност се наблюдва концентрация на агресивни действия срещу аутсайдера в групата, на който се прехвърля вината за неблагополучие. Отклоняващо се поведение или физически недъзи са били повод при някои примитивни народи новородените да бъдат убивани, което е имало смисъл на селекция и се е използвало при ограничени ресурси за живот.

От опити с животни с психоактивни вещества и електрическо стимулиране на отделни части на мозъка (хипоталамуса) е известно, че агресивните импулси мога да бъдат потискани и възбуждани. При психично и невроболни агресията се превръща в неконтролируема и най-вече необяснима дейност за субекта и околните.

„Деструктивната агресия може да се причинява от биохимичен дисбаланс в мозъка“. Тъй като стажът ми в дома за деца приключи и разучавам различни други възможности, се замислих над работа с психично болни хора. Една такава възможност е Психодиспансерът на „Екзарх Йосиф“. Говорих с директора, който ми предложи да стажувам в спешното отделение, като не пропусна да отбележи, че става дума за хора, които се класифицират „опасни за себе си и за околните“. Най-голямото ми колебание да започна стаж там е свързано с евентуалната агресията, насочена към мен. Страх ме е от това.

Съвременността казва, че нямаме нужда от насилие, за да оцеляваме. Способност, която ни е останала от стари времена, когато сме ловували дивеч, за да преживеем. Това е така, сега имаме инструменти, с които си служим. Ударението се поставя на нежеланата агресия, която хората искат да премахнат, защото насилието и престъпността (срещу човечеството) далече не са лицеприятни събития. Това желание обаче е абсурдно. Плод на защитни механизми и неспособност да се откъснем от гледната точка на годината, в която живеем. Човек отдавна се е отделил от социалната структура на животните и дори човекоподобните. Той е владетел на света и ежедневно предизвиква съдбата си. На него всичко му е „позволено“.

Лоренц е забелязал, че животните, които разполагат с опасни зъби, нокти или други пособия да убиват, са развили ествествено ограничение да не унищожават индивиди от собствения си вид. При вълците това се случва в момента, когато едното животно е на път да прегризе гърлото на другото. Тогава победеният дава открита възможност гръкляна му да бъде разкъсан, като обръща главата си настрани. Това мигновено сковава победителят и известно време двете животни стоят неподвижно, докато накрая се разделят без повече да си нанасят вреда. Това, разбира се, е валидно на първо място за животните, но по себе си и от този пример съдя за това, че евентуална съпротива може да води до увеличаване на агресивната реакция. В Библията е казано, че ако получиш плестник по едната буза, положи и другата, което може да се свърже директно с гореказаното за фактора на съпротивата. Гледал съм много филми, където въпреки всичкия си гняв и ярост главният герой не може да убие врага си, защото той е обезоръжен и безпомощен.

В социалната психология широко приемане намира постулатът на Барон заедно с неговите три необходими елемента: агресията е всяка форма на (1) поведение, насочено към (2) целта да се навреди или нарани друго живо същество, което е (3) мотивирано да избегне такова отношение. Това определение не дава отражение на богатството на човешките взаимоотношения и разглежда агресията от позицията на този, който я понася, независимо от това дали в отделния случай става дума за легитимен акт или не. Подобни определения попаднали вън от научен контекст, както и това, че агресията имала за цел да понижи ценността на обекта или партньора, та чак до неговото унищожение, стигматизират агресията и най-вече нейното изразяване. Карат ме да я потискам. Да потискам начини на поведение, които съм заучил от „големите“, когато съм бил дете. Сравнението на силата на вътрешния импулс на човек да бъде агресивен с този на друг човек е немислимо, то е безмислено и празно. Важно е само как той се проявява. Възприемането на агресивни модели на поведение с цел адаптиране към средата корелира с възприятието ми за агресивност (враждебност) в действията на околните спрямо мен в последствие. Според Бандура агресивното поведение се заучава на принципа на имитацията (наблюдаваната агресия води до повишаване на агресията и намалява задръжките на хората да извършват агресивни актове) и потискане (в зависимост от последствията за наблюдавания субект на поведение). Изкопирвайки реакцията на възбуда и агресия при фрустрация в семейството и заучавайки това поведение, аз се сблъсквам със стена, когато при постъпване в училище, агресивните ми действия биват жестоко наказвани (в „За агресията“ на Конрад Лоренц има описан подобен случай за американското общество), от части чрез насилствени актове. Затова и един от основните изводи на Бърковиц по повод критиката към теориите за фрустрацията е, че ролята на „фрустрацията е да подготви индивида към агресивно поведение. Фрустрацията сама по себе си може да не е достатъчна: за да причини агресия, трябва да има пусков механизъм – насока от средата, която да задейства агресията или сочи, че агресията е допустима“. В тези изследвания Бърковиц изнервя студенти по различен начин, за да провери хипотезата си.

Съседите ми в общежитието ми разказаха за играта “Храненка”, която те измислили и за която са единодушни, че се отразява благоприятно на взаимоотношения между тях тримата. Играта се състои в използване на обръщения към останалите съквартиранти, които имат явен унизителен, обиден или по други начин нараняващ (садистичен) характер, като е забранено участниците да се сърдят един на друг. В играта има състезателен елемент, тоест най-добре се справя този, който измисля най-оригиналните, най-цветущите епитети или етикети. Разказаха ми, че практикуването на тази дейност им позвлявало в последствие да се чувстват спокойни, отпуснати и им помагало да заспят по-лесно, отколкото ако не са играли. Тази “Храненка” представлява механизъм за периодично разреждане на натрупващата се агресия и макар много млади хора да се разтоварват по този начин, моите съседи имат ясно съзнание за изкуственото възникване на метода за по-приятно заспиване чрез словесни нападки.

В различните култури има различни разбирания за агресията и интерпретирането на поведението като агресивно. Поведението на малки деца в Япония например много по-рядко е обяснявано като агресивно, което води и до неагресивна реакция на майката спрямо него, отколкото това е присъщо на европейската култура. Затова думата агресия показва само феноменологичната страна на поведението, а конкретните обществени условия остават несъобразени.

Опитът да се отрече агресията ми напомня за опита да се потули сексуалността. Цивилизован и обречен. За премахването на агресията има различни методи – очевидно е, че здравият разум не е достатъчен: наказания, показване на агресивен модел, който свършва зле, и поощряване на други модели на поведение са най-ефективните. Децата (а и не само те) често са агресивни, за да привлекат вниманието на възрастните. Те експериметират с насилието като възможност за влияние на средата или просто го копират от възрастните, както доказват Бандура и Уолтърс.

В дома за медико-социални грижи имах проблем с Юлиян (възраст 2:6), който беше преместен в група за по-големи и в първите седмици на адаптиране към новата среда използваше непровокирано физическо насилие към останалите, като в този момент винаги гледаше към мен. Юлиян приемаше угрижения ми поглед към него с доволство и усмивка и очевидно се забавляваше, когато повишавах тон, за да му обясня, че поведението му не ми допада. После прочетох за игнорирането на агресивното поведение при деца с цел стимулиране и подкрепление на алтернативно поведение (по Браун и Елиът). Така че започнах да го игнорирам, обръщах главата си, когато дете нададе болезнен вик, но не се правех на строг или разтревожен, когато видех, че Юлиян е ударил някого и очаква внимание, и не влизах в контакт с него. Постепенно той изостави това поведение и когато имаше нужда от нещо, идваше директно при мен, което аз считам за най-здравия израз на потребност от повече внимание. Игнорирането на агресивни поведение е най-добре да се комбинира с развиване на емпатия и сътрудничество.

Методът за показване на агресивен модел, който свършва зле, на пръв поглед считам за объркващ и трудно приложим. При втори прочит звучи мъдро да успяваш да се учиш от грешките на останалите, но личният опит според мен трудно може да бъде земенен от чужд. Разработването на такъв модел крие в себе си много потенциал.

Наказанието като опит за намаляване на агресията е ефективен метод, стига да бъде използван внимателно и с мяра (в това число включвам и физическо наказание, защото то носи ясно послание). Наказанието върши работа доколкото при него лицата, от които се изизква да не са агресивни, трябва да бъдат под постоянно наблюдение, защото наказанията рядко водят до интернализиране на външната повеля. Както казва едни мой колега на въпроса дали е разрешено пушенето по време на караул в казармата:

“Всичко може, само да не те хванат!”

Според хипотезата за катарзиса на Аристотел е полезно да се действа агресивно, дори ако никой не е нараняван или нападан. Това твърдение е подкрепяно и от Фройд и Лоренц, според които агресивните импулси могат да бъдат прехвърлени върху нечовешки обекти – например с практикуване на лов, разтоварване чрез спорт, но също така и други опасни начинания като полярни експедиции и изследване на космоса, приключения – сублимирани или канализирани в социално приемливи дейности. Когато тези импулси не намерят приемлив отдушник, те срещат своя пряк израз в агресивното поведение. Следователно, когато човек няма възможност да се прояви по агресивен начин, агресивната му енергия се натрупва и накрая ще избликне или под формата на крайно насилие, или в психично заболяване. При животните, ако не бъде намерена цел за утоляване на агресивния нагон, агресията може да бъде изпразнена, излята на “празен ход”. Действително има социални практики, които засилват склонността към нежелано насилие и това например са някои спортове като бокс, борба итн. Други такива като плуването са привлекателен отдушник на агресивните подтици по един социално похвален начин.

По нашите географски ширини и по-специално част от българския манталитет е освобождаването на физиологична възбуда и агресия с помощта на силен алкохол при възрастните и с помощта на други психоактивни вещества при по-младите. Често консумацията на алкохол е последвана от плюене по политиците, семейни скандали и насилие, сбивания дори между близки приятели по отдаван отминал повод, междуетнически конфликти, използване на огнестрелно оръжие (както правят някои полицаи в нетрезво състояние) и всякакви други престъпления. Получили този пример, младите често не получават адаптивен модел за изразяване на агресията, показват привидно послушание пред родителите и злоупотребяват с други по-модерни наркотици. Употребата на екстази (MDMA) например в съчетание с динамична музика има очевидно благоприятстващо разреждането на агресията и освобождаване на енергия действие. Един от признаците за употреба на това вещество е стискането и показването на зъбите, дъвкането на празно (тогава най-често бива сдъвкан езика) и други действия, които непосредствено се насочват към удовлетворяването на “примитивните” импулси. Хората, които употребяват екстази, наричат себе си “животни” заради описаното по-горе поведение.

Децата и юношите днес, а и все повече възрастни използват фантазен вид изразяване на своята агресия, именно играейки “его-шуутъри”. Его-шуутъри са компютърни игри, където потребителите играят един срещу друг електронен вариант на “стражари и апаши” (героите в играта разполагат с голямо разнообразие от оръжия и способи да убият противника). В много страни тези игри са оценени като прекалено брутални заради многото кръв и човешки вътрешности, които са на показ при убийството на някои от героите, и са преработени. Тук жестокото убийство е цел и се осъществява по изключително реалистичен начин в един фантазен недействителен свят. В ежедневието това би било немислимо (освен при истински военни действия. Его-шуутърите са част от обучението на войници и имат признат обучаващ ефект). Неоспоримо е обаче, че тези игри доставят удоволствие на голяма част от хората, които харесват компютърни игри. Его-шуутърите се споменават често по повод на случаи, при които ученици имащи достъп до оръжие стрелят по съучениците си и убиват съвсем целенасочено много от тях в пристъп на амок. Много хора искат тяхната забрана с аргумента, че тъй като те са изключително реалистични, някои от техните потребители могат да се объркат при разпознаването на действителния свят и да прибегнат до такава ужасяваща форма на насилие над околните (още повече ако са деца). Тезата на Бърковиц за това, че наличието на оръжие само по себе си е идея за неговото използване при разрешаване на ситуацията, намира онагледяване в този пример. Формата на фантазно изживяване на агресията е характерна и за много обикновени некомпютърни игри.

Агресията е много интересна тема и по нея има изписана много литература. Съзнателно се ограничих до теории, които ми се струва уместно да разгледам от моята гледна точка. Избрах тази тема, тъй като съм силно ангажиран със собственото си агресивно поведение и имах нужда да намеря по-полезен модел за изразяването и. Това е и основната причина да цитирам собствен опит и да не препращам към чужди наблюдения и изследвания. Писмената форма на задачата и възможността да избера въпрос допринесе изключително за това да вникна по-добре в темата, за което благодаря.

Коментирай и харесай Коуч Тео във фейсбук, за да видиш първи новите публикации. Сподели с приятели, които биха могли да извлекат нещо полезно за живота си. Благодаря ти!

Публикувано от

Коуч Тео

Мисията ми е да помогна на всички българи да развиват социални умения, здравословни взаимоотношения и утвърждават своята автентичност.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s