Арогантният задник

Здравейте и благодаря, че се отбихте!

Нормално е понякога да казваме недомислени неща, заради които хората, с които общуваме, смутено повдигат вежди и си отбелязват едно наум за бъдещите си отношенията с нас. Днес бих искал да обърнем внимание на няколко такива изрази, които на практика говорят за ниско самочувствие, макар на повърхностно ниво да изразяват доминантност и превъзходство. Имам предвид поведения, изразяващи арогантност. Както знаем, тази нужда на всяка цена да демонстрираме надмощие е свързана с липса на увереност. Предполагам, ще се съгласиш, че поне във важни ситуации (например делови) не е желателно да се проявяваш като несигурен и неуверен. Започваме:

1. „Знам!“

Други варианти са „То това си е ясно“, „то е близко до акъла“ (реален случай „нали не мислиш, че откриваш топлата вода“) итн. Ако отвръщаш по този начин на някой, който смята, че има да ти сподели нещо ново, любопитно и вълнуващо, всъщност ти го пренебрегваш и зачеркваш. С други думи ти му казваш, че тази информация отдавна ти е известна и че той няма с какво да ти е полезен, защото си толкова по-умен и карсив и въобще отдавна си наясно с нещата във вселената.

Много по-продуктивно би било да преглътнеш изгарящата си нужда да си по-по-най и да се включиш в ситуацията като равен. Например с думите „Наскоро четох интересна книга, където обсъждаха темата и бяха написали почти същите неща, които казваш.“ Или „Интересно съвпадение. Дипломната ми работа обръщаше внимание на темата от същата гледна точка. Отне ми две години да я напиша.“ Ако индиректно изразяваш, че знаеш и можеш всичко винаги, ти си просто арогантен и незрял идиот без връзка с реалността. Познай какво ще стане, ако смяташ, че всички около теб са тъпаци.

2. „Не се прави така.“

Сходни опции са „Така ли се прави?“, „Хубаво е да направиш еди-какво си.“ Тук отново подчертаваш колко си вещ в занаята и знаеш какво е най-добро за всички останали. Често тази намеса е непотърсена – пред равни даваш акъл, където никой не ти иска мнението. Обикновено в основата лежи неудовлетворена нужда другите да те възприемат като авторитет.

Можеш да замажеш нещата, добавяйки „ако“ – „Ако имах твоята фигура, щях първо да тренирам повече ХХХ.“ или „Ако търсиш повече клиенти, можеш да разгледаш ХХХ, където аз намерих такава възможност“. Не е библейско да се изтъкваш като егати Властелина на пръстените, но може да споделиш конкретен опит, довел до конкретни резултати. Работата е там, че обикновено задникът няма нито личен опит, на който да стъпи, нито красноречието да обясни проблема логически.

3. „Истинският…“

Като например „Един истински мъж винаги…“ или „Една истинска жена никога…“, или „Ако си истински българин…“ Такъв тип изказване може да свърши работа при хора, които просто искат да са послушни овчици, но за такива със самочувствие, че могат да мислят самостоятелно, подобни обобщения са доста абсурдни. Кой въобще ти дава привилегията да определяш коя гледна точна е валидна и да даваш дефиниции кой е единствено верният път. Безброй различни пътища водят към една и съща цел и безброй различни философии водят до добър и щастлив живот.

4. „Да ве, ама…“

Участниците в един продуктивен разговор имат нужда да усетят, че са чути, и това благоприятства комуникацията и способства постигането на разбирателство. „Да, ама…“ реже събеседника, ако продължи към отхвърляне на казаното от другата страна. Защото често аргументите на противника са сравнително верни и дори няма смисъл да ги оборване, за да представим и утвърдим своята позиция. Само по себе си „Да, ама не“ е вид атака и дисквалификация на предходната обосновка.

Много повече ще ти донесе, ако покажеш, че си чул отсрещната страна, като парафразираш с „Изглежда смяташ, че…“ или „Звучи, като да мислиш, че…“ Така отсрещната страна ще види, че не говори със някакъв безумен и че поне си слушал и разбрал какво ти говорят. Направи малка пауза и тогава изрази мнение дори да не си съгласен.

5. „Това, което аз правя, е много по-трудно, от твоето.“

Ние хората си мислим, че само на нас ни е трудно, а комшията живот си живее. Всъщност някои от нас много умело крият проблемите си, защото не искат да се чувстват уязвими пред обществото. Така остава скрито, че комшията има два лева в джоба до края на месеца или страда от хронично заболяване, или че роднините му го мразят, или че май е алкохолик.

Лесно е да предположим, че нашият товар е по-тежък, че е лесно да си богат; да си мениджър; да си красива жена; че е лесно да си безработен, лекар, нотариус, учител итн.

Реалностите са, че нямаме идея с какви проблеми се бъхтят другите. Освен ако не си се сблъсквал с точно същите трудности и дори тогава е възможно да си притежавал умения, които другите нямат. Не е грешно да правиш сравнения в собствения си личен живот обаче. Например: „Когато бях служител, имах по-малко стрес, отколкото след като ме повишиха, и тогава ми беше по-спокойно.“ Само не казвай, че на оня там животът му е песен, защото дали си щастлив зависи повече от това дали искаш да си, отколкото от външните обстоятелства. Сякаш са ти вързани ръцете и няма как ги да подобриш и с ей толкова.

Коментирай и харесай Коуч Тео във фейсбук, за да видиш първи/а новите публикации. Сподели с приятели, които биха могли да извлекат нещо полезно за живота си. Благодаря ти!

Бий ма – обичам та!

Здравейте и благодаря, че се отбихте.

В идеализираната ни представа за отношенията истинската любов в наши дни включва пълно приемане на другия заедно с неговите/нейните добри, но и не толкова приятни страни. Щом ни настъпят по опашката, сме склонни да отхвърляме коментарите на партньора с призива „Просто ме обичай, каквато/какъвто съм!“

Изпитвайки любов и партньорство, ние обаче не бива да оставаме все същите, нито да очакваме да ни обичат безусловно с всички нешлифовани ръбчета на характера ни. Те могат да са приемани, толерирани и простени, но дали имаме право да изискваме от партньора ни да ги харесва?

Едно от по-непопулярните разбирания за любовта е нежно и търпеливо да си помагаме в това да вадим на повърхността най-доброто един от друг. Взаимно да си помагаме по пътя към осъществяването на пълния си потенциал като личности. Вместо да поощряваме партньора да остане завинаги такъв, какъвто е.

Да се опитваш да помагаш на някой да израства, защото се надяваш да учите един от друг и заедно да се развивате като балансирани характери, не е предателство спрямо любовта. По-скоро това е доказателство за дълбочината на взаимоотношенията и ангажимента в тях. То надгражда и облекчава ежедневната комуникация.

Романтичните очаквания ни карат да посрещаме с подозрение опитите за поемане по пътя на емоционалното преквалифициране в двойката. И аргументите за необходимост от тематизиране на недостатъците, могат да бъдат отхвърлени от партньора като недоброжелателни. Много вероятно е съпротивата, която срещнат, да ги дамгоса като доминантност и набутване на вина. Да разкриеш на другия сляпото му петно в отношенията предизвиква реакция на сарказъм и отпор, защото се възприема като нападение.

Последователното обсъждане на неприятни за другия поведения, навици или нагласи е и болезнено признание, че във връзката не всичко е перфектно, а това убива илюзията за безусловна и абсолютна любов (родени един за друг, така било писано). Такава пълна любов е например майчината и по нея ние изграждаме пътеводния си идеал в живота. От там концепцията, че някой, който ни обича, би искал да се променяме, растем и усъвършенстваме, илиза малко обидна.

В действителност, майката също се надява детето да не спира да расте и учи, докато се превърне в пълноценен възрастен. Когато някой друг любящ възрастен да поеме грижата за осъществяването на пълния му потенциал като човек. По отношение на себе си, по отношение на партньора си и спрямо всички останали.

Коментирай и харесай Коуч Тео във фейсбук, за да видиш първи/а новите публикации. Сподели с приятели, които биха могли да извлекат нещо полезно за живота си. Благодаря ти!